На разходка до Буново

Буново и хижа Чавдар-21.07.2018

Ю. Пишев

Озовах се в Буново късно следобед в събота. Поводът беше покана на шефа за едно фирмено събиране. Отдавна ми се искаше да посетя това място заради ж.п. моста, който живописно се откроява на фона на планината, когато се минава прохода Гълъбец и подсеща за едно китно село.

Колегите се бяха събрали на реката, която е доста приятно място за пикник, но мен не ме свъртя и драснах нагоря към хижата. Стигнах х. Чавдар за около 40 минути и поседнах с любезния домакин Иво и неговия приятел Иван. Осведомих се за посоките и реших да изтичам до връх Баба, който е на около час път. Пътят излиза почти веднага на билото, където се вижда паметник, посветен на страховития зимен преход на колона руски войски на 28 и 29.ХІІ. 1877, които тръгват от Етрополе и се стремят да достигнат Буново. С тях има и български доброволци. Загиват близо 900 войници и офицери.

Оттам се вижда връх Баба, на който има постройки. Аз го подминах и по зимната маркировка на Е-4 качих следващия-Мара гидия – 1790м. Хапнах боровинки и поснимах. От едната страна на билото е Етрополе, от другата Пирдоп. Хрумна, ми че може да се направи велопоход, който да минава през хижата и да финишира евентуално на язовир Душанци или пък в Копривщица.  На връщане пак се заседях да си приказвам с хижарите и научих, че хижа Чавдар е построена 1928 година на имот, подарен от жител на Буново специално за целта. Районът бил прочут със своята мандра, от която се зареждал царския дворец. Мястото било любимо и на царя.

Прибрах се почти по здрач, но успях да разгледам селото. Чисто и много живописно, с много чешми и паметници на загиналите за свободата воини.

На другия ден не губих време, а реших да проуча горските пътища с помощта на вярната Тойота. Идеята беше да се прибера през Арабаконак, Горно Камарци и т.н. Не е добре да се ходи в непознат район без карта и Джи Пи Ес, но аз се реших, че съм запомнил всички указания на Иво и атакувах Балкана. Принципно не е трудно да се уцели верния път, който маркиран с червена боя, но си имаше някои особености, които ме накараха един-два пъти да се върна и настоятелно да звъня на Иво. И така-присъдата е – не става за веломаршрут.  В района се води сеч и всичко горски пътища са изровени, разкаляни и препречени от надвиснали дървета. Т.е. преодоляването на този участък трябва да става по класическия начин-пеша.

И така, ето през какво се минава: На 4 км от хижата в западна посока се стига разклон с  две червени маркировки. Хваща се лявата, която води надолу към Стъргел (първата лента е между другото синя). Спускането е много гадно. Излиза се на една поляна с 4 разклонения. Надолу е за Стъргел, но ако искате да стигнете със здрав джип, трябва да хванете левия път, който избяга най-лошия участък. Ако искате за Арабаконак-наляво и нагоре, но не най-стръмния път, който е почти обратен завой а следващия. Умерено гадно. След малко километри се излиза на поляна с бунгало, на чиято стена има също маркировка за Е-4.  Оттам пътят тръгва надолу. Не се отбивате като мен по първия горски път, който ви изправя завоя, а религиозно си следвате маркировката. Тя скоро изчезва, предполагам защото пътеката се скрива в гората. Още 5-6 километра и стигате Арабаконак. Там също има паметник в честа на битка на руските войски, но за мен мястото е по-известно с обира на турската хазна, извършен от Димитър Общи. Оттам до Горно Камарци и до Подбалканския път е все асфалт -5 км примерно.

Както винаги, на път се срещат интересни хора. Освен хижарите, имаше двама младежи-момче и момиче, които спокойно набиваха крак по Ком – Емине, уверени че където и да замръкнат, ще има къде да спят, защото си носеха хамаци. А докато се бях позагубил видях истински каубой на кон. Имаше и четвърти човек, който си трошеше джипа по баирите. Всички много приятни, любезни и усмихнати, както се полага в планината.

 

This entry was posted in Велотуризъм, Всички публикации, Пешеходен туризъм. Bookmark the permalink.

Leave a Reply